(този проект, след неговото прецизиране и дооформяне, би могъл да се превърне в програма на нова политическа партия)
Тук няма да се прави политологически анализ на една от най-големите, може би, лъжи в съвременния свят, а именно че живеем в демократични общества. Няма да се обсъжда защо живеем в условията на плутокрация (партокрация), а демокрацията е един лъжовен мит, тъй като формата, в която днес демокрацията съществува, представителната демокрация, прокламира „демоса“ като суверен на властта само номинално, докато фактическият суверен на властта е Капиталът (Партията).
Ще се предложат само няколко идеи за реформа на политическата система, а именно идеи (фрагментарни за момента) за реформа на партийната система (политическите партии) и институционалната система (институционални норми и механизми, регламентиращи функционирането на политическата система), което би довело до трансформиране на квази-демокрацията (плутокрацията, партокрацията) в демокрация.
Тази реформа на политическата система има за цел да избави българската политическа система от недъзите, свеждащи я до параван за измамно манипулиране и ограбване на хората, чрез тяхното превръщане в реален субект на политическия процес.
(всички дадени по-долу идеи и предложения за реформа на политическата система почти съвпадат с тези посочени тук в моя постинг от 05.06. 2018 г.)
Защо реформата на всички реформи е реформата на политическата система?
Защото в днешните общества политическата система е основната детерминанта, която определя начина, по който функционира държавата, и степента, в която гражданите имат достъп до управлението на държавата. От нея зависи как точно работят всички други под-системи на обществения организъм – финанси, сигурност, съд и прокуратура, здравеопазване, образование и т.н. Казано по друг начин, всяка една под-система на обществения организъм функционира съгласно правилата и нормите, които е създала политическата система. Това е така, защото именно политическата система в лицето на политическите партии е тази, която приема законите (и Конституцията), правилниците, решенията, постановленията, определящи функционирането на обществените подсистеми, плюс че тя има правомощието да назначава една съществена част от ръководните кадри във всяка една от тях.
Причините за необходимост от реформа на политическата система са повече от очевидни.
1) „За да имаме демокрация „демос“-ът трябва да е основния политически субект, каквато е етимологията на думата „демокрация“, а именно „власт на народа“. Основният политически субект, демосът, би трябвало да е главното действащо лице в политическия процес, а не партиите, както е сега. Мнозина веднага биха казали, че хората застават (или не) зад партиите, гласуват (или не) за тях и така те чрез посредничеството на партиите влизат в ролята на основен политически субект. Да, така би било, ако партиите са тяхна рожба, ако хората могат пряко (а не косвено само чрез вота си на изборите) да имат контрол върху техния живот. Контролът върху партиите чрез избирателния вот е най-голямата измама на съвременната (от 18-ти век до ден днешен) представителна демокрация. Да, чрез своя вот хората определят коя партия колко гласа ще получи, но това е косвен контрол, контрол от второ ниво, квази-контрол, защото той само в много малка степен определя живота на партиите. Както всеки природен организъм, нуждаещ се от слънчева светлина, въздух, вода и т.н. за своето съществуване, така и обществените организми, в случая политическите партии, се нуждаят от необходими условия и ресурси, за да станат и да бъдат част от политическата система. Необходимото условие е държавното управление да не е авторитарно или диктатура, а необходимите ресурси се свеждат до хората (кадрите), съставляващи основното партийно ядро, и най-вече до парите, без каквито партиите не могат да съществуват. И тук ще завърша този абзац (по-нататък ще се дообоснова) с назоваването на прекия контрол, контролът от първо ниво, който демосът може да упражнява върху живота на партиите и чрез който се превръща в основен политически субект: финансирането на политическите партии. Чрез своя вот ние упражняваме само косвено въздействие върху живота на партиите, а чрез тяхното финансиране от нас ние пряко определяме дали една партия ще съществува или не, защото без паричен ресурс партиите умират.
Как стоят нещата в действителност и какви те би трябвало да бъдат, за да имаме демокрация, а не плутокрация или партокрация? Първо трябва добре да проумеем, че не вотът за партиите, а тяхното финансиране е определящо тяхното съществуване – пари за офис, офис оборудване, текущи разходи, заплащане на сътрудници, учредяване и последващ живот в политическото пространство… за всичко това са нужни пари. Второ също добре трябва да се проумее, че за да имаме демокрация (а не плутокрация или партокрация), т.е. „власт на народа“, парите за партиите трябва да идват директно от индивидуален, лимитиран (да кажем от 1 до 20 лв.) месечен членски внос, а не както е сега – уж от членски внос, а всъщност от дарения и от държавния бюджет, съгласно закона за политическите партии, гласуван от самите тях! Тоест първостепенно по важност за една партия е „гласуването“ чрез членски внос: има пари, има партия, няма пари, няма партия. Гласуването на избори за една партия е второстепенно по важност. То определя кои партии ще влезнат в НС, но то е второстепенно по важност, защото преди този „вторичен“ (бих го нарекъл оценъчен) вот ние вече трябва да сме направили своя „първичен“ (животоопределящ за партията) вот или избор. За да се стигне до вторичен по важност вот (гласуване на избори), партиите вече трябва да са част от политическото пространство, което би било възможно, само ако тях ги има, а тях може да ги има само вследствие от нашия членски внос. (горните два абзаца са цитат от предишния ми постинг от 30. 06. 2023 г.)
2) Отдавна преставителната демокрация на практика не представя интереса на народа (на „демоса“) и затова болшинството граждани са се отдръпнали от партиите. Като следствие от това отдръпване партиите не могат да акумулират достатъчен за съществуването им членски внос и най-безочливо си гласуват държавна субсидия (в България размерът на тази държавна субсидия е направо скандален) или разчитат на дарения от юридически или физически субекти. Тоест, това не са партии на гражданите. Те могат да бъдат или „държавни“ партии, защото се издържат от държавния бюджет, или „частни“ партии, когато се издържат от частен Капитал. Не са един и два примерите, когато партии се създават само, за да получат (у нас, ако са получили на парламентарни избори повече от 1% от подадените гласове) държавна субсидия, върху чието разходване има само формален контрол.
3) Сривът в доверието към днешните партии (рожби на съществуващата политическа система) е заложен в самата им природа: те са синоним на единомислието, а единомислието е синоним на тоталитарно мислене. Единомислието ражда „партизанско“ поведение: както принадлежността към определено вероизповедание предполага поведение, подчинено на догмàта на вярата, така и принадлежността към определена партия редуцира свободната воля до единодействие (когато заемането на позиция или вземането на решение се изчерпват със „за“ или „против“). Тази подмяна на политическото (мисленето) с партийното (единомислието) по принцип мутира в съставителство на тривиални и много подобни една на друга политически програми и идейни платформи. За да се прикрие факта, че партиите само номинално представляват интереса на гражданите, те болезнено се стремят да бъдат в режим на постоянно публично говорене – многото приказки трябва да прикриват отсъствието на действие. На практика това се изразява в преекспониран стремеж към комуникация чрез медиите, най-често повърхностна и фрагментарна – банални и скучни изявления, изобилие от политкоректни клишета, коментари на чужди мнения и действия, постоянно съотнасяне към пулса на социалните мрежи.
4) Позиционирането на политическите партии в политическото пространство е квази-идеологическо, защото партиите се легитимират пред обществото по-често чрез отношението им (близост или противопоставяне) към друг (външен или вътрешен) политически субект, отколкото чрез принадлежността им към някаква тяхна собствена или вече утвърдена идеологическа платформа, което още веднъж е потвърждение на констатацията, че става дума за груба и нечестна подмяна на политическото с партийното.
5) Политическата система (партии, институции и висшата номенклатура в тях) си е присвоила (чрез гласувани от самата нея закони и правилници) привилегии – някои от тях буквално възмутителни – заплащани от „джоба“ на всички, които не се ползват от тях и така се е създала една нова каста от „богоизбрани“, една нова „демократична“ аристокрация (αριστος – „най-добър“, „най-благороден“; αριστοι – „благородници“, „аристократи“). Тоест днешната политическа система е въздигнала (чрез гласуваните от самата нея закони и правилници) субектите, които я съставляват (партии, висша партийна, управленска и съдебна номенклатура…) в незаслужено и разхитително привилегирована обществена прослойка (доста раздута, впрочем), което автоматично предполага, че мотивировката на голяма част от кандидатите да станат част от нея е лично облагодетелстване. Разбира се, за съжаление, „демосът“ няма никакъв контрол върху този процес както стана ясно. Справедливостта изисква редуцирането на тези привилегии до едни разумни граници. Това ще стане от само себе си когато партиите започнат да се финансират единствено от членски внос, т.е. когато тяхната дейност стане пряко зависима от одобрението (което се постига чрез плащането на членски внос) на „демоса“. Едва ли в този случай политическата система би се (само)поставила в свръхпривилегировано положение спрямо „демоса“.
Какво и как трябва да се реформира
(предложения, които подлежат на дообмисляне и прецизиране; други предложения биха били много полезни)
І. Партийната система (политическите партии)
Реформиране чрез Закона за политическите партии: 1) създаването на ясен, недвусмислен критерий за работата на партиите, който да отчита реално свършеното (по отношение на обещаното) от тях и 2) законова регламентация на тяхното основно задължение (към обществото, към гражданите, към избирателите) – изпълнението на поетите ангажименти (обещания).
1) Създаване на два регистъра – „регистър на обещанията“ и „регистър на изпълнените обещания“. Всяка партия на своя сайт трябва текущо да поддържа тези два регистъра. Отделно трябва да има един общонационален сайт на всички регистрирани в съда партии, който автоматично да качва (партиите ще са длъжни ежеседмично да изпращат актуализацията на тези свои два регистъра) тези два регистъра на всяка една партия с цел хората да имат нагледна сравнителна информация кои партии как и доколко спазват своите обещания.
Единствен критерий за изпълнение на дадено обещание е: а) внасяне в комисиите на НС на нов или на промяна в съществуващ закон и евентуално гласуване в зала (ако партията е парламентарно представена) или внасяне в деловодството на НС на нов или, респективно, промяна в съществуващ закон (ако партията не е парламентарно представена) б) внасяне в съответното ведомство на нов или на промяна в съществуващ Правилник за приложение на даден закон и в) внасяне в МС или в президентството на нов или на промяна в съществуващ акт (решение, постановление) на правителството или на президента.
Срещи, разговори, дискусии, обсъждания, кръгли маси и други експертни и академични публични изяви са само стъпки, подготвителна работа за изпълнението на дадено обещание и сами по себе си не са критерий за свършена работа. Този критерий е свързан с обещания, визиращи работата на парламента, на правителството и на местната власт. (Изпълнението на обещанията на евродепутатите и на президента трябва да се оценява по сходен критерий, който допълнително трябва да се прецизира.)
2) Ако в срок от 2 години след даден избор (за Парламент или за местна власт) дадена партия не е изпълнила (или не е предприела конкретни стъпки) повече от 50% от своите обещания, то тази партия по закон трябва да се отстранява от участие в следващия избор. Ако това се повтори (при следващо участие в избори), партията по закон трябва да се отстранява от участие в следващите два избора. Ако се потрети – по закон на тази партия се отнема съдебната регистрация.
3) Премахване на партийната субсидия от държавния бюджет и даренията от юридически или частни субекти, и финансиране на партиите единствено от индивидуален, лимитиран (примерно от 1 до 20 лв.) месечен членски внос. Очевидно (тук трябва да си кажат думата IT специалисти или хора от банковия сектор) от практическа гледна точка необходимо е да се създаде възможност гражданите да плащат членски внос по електронен път (експертите ще кажат как точно – по интернет или чрез нещо от рода на ПОС терминалите) като задължително се запазва тайната на транзакцията, за да не бъдат тормозени, преследвани или уволнявани гражданите поради техните пристрастия към една или друга партия. Членският внос може да бъде и не ежемесечен, ако гражданинът няма физическата, времева или финансова възможност за това, но винаги трябва да е лимитиран, за да не се прикриват с него частни дарения. Дарения от юридически или частни субекти могат да се приемат само до момента на учредяването (съдебната регистрация) на партията и първата година от нейното съществуване – време необходимо тя да привлече към себе си достатъчен брой симпатизанти, които с членския си внос да направят възможно нейното съществуване в политическото пространство.
ІІ. Институционалната система (институционални норми и механизми, регламентиращи функционирането на политическата система)
Реформиране чрез промяна в законите и Правилниците към тях на институционалните норми и механизми, регламентиращи функционирането на политическата система.
1) Промяна на избирателната система: въвежда се мажоритарна избирателна система в два тура. Добре е това да е свързано с промяна на административно-териториалното деление на страната: 120 общини (областите се премахват), 120 депутати. Отделно всеки депутат да има свой „кабинет“: юридически сътрудник (със заплата равна на депутатската) и „технически“ сътрудник. Целесъобразно е към бюджета на депутатския кабинет да се добавя сума от (да кажем) 5000 лв. годишно за заплащане (по законово регламентиран начин) на експертни консултации.
2) Промяна в Избирателния кодекс: активна регистрация на избирателите; районни преброителни центрове; електронно/машинно гласуване; криминализиране на купуването и продаването на гласове и на фалшифицирането на изборните документи, съчетано с чувствително завишаване на наказателната санкция; въвеждане на образователен ценз за гласоподавателите – завършено средно (или минимум основно) образование.
3) Промени в Правилника на НС (не са една или две; например да отпадне възможността водеща комисия да гласува законопроект 24 часа след като той е внесен в нея за обсъждане; тези промени трябва да бъдат конкретизирани).
4) Промени по отношение на поетите от Правителството ангажименти: 2 седмици след избирането му правителството представя (за гласуване от НС) своя управленска програма (задачи и срокове за тяхното изпълнение); текущ 6-месечен отчет на правителството пред парламента; при неизпълнение от страна на правителството на повече от 50% от гласуваната от НС негова управленска програма в продължение на 3 последователни шестмесечия (3 поредни отчета) НС автоматично пристъпва към избор (в срок от един месец) на ново правителството.
5) Промяна в статута на общинските съветници и намаляване на броя им наполовина (чрез промени в Закона за местното самоуправление и местната администрация в посока да изпълняват функцията единствено на местен парламент, без управленски пълномощия).
6) В изборите за местна власт участват само хора, които или имат постоянна (минимум от две години) регистрация в съответното населено място, или плащат (минимум от две години) данъци в съответната община – или и двете, или едно от двете.
vladostoy 