Случилото се в политическия живот у нас през последните две години е ярка илюстрация на основния недъг на политическата система (не само в България, а въобще): в този й вид представителната демокрация само номинално може да бъде определена като такава, а де факто тя е представителна плутокрация или партокрация.
Защо това е недъг?
Защото, за да имаме демокрация „демос“-ът трябва да е основния политически субект, каквато е етимологията на думата „демокрация“, а именно „власт на народа“. Основният политически субект, демосът, би трябвало да е главното действащо лице в политическия процес, а не партиите, както е сега. Мнозина веднага биха казали, че хората застават (или не) зад партиите, гласуват (или не) за тях и така те чрез посредничеството на партиите влизат в ролята на основен политически субект. Да, така би било, ако партиите са тяхна рожба, ако хората могат пряко (а не косвено само чрез вота си на изборите) да имат контрол върху техния живот. Контролът върху партиите чрез избирателния вот е най-голямата измама на съвременната (от 18-ти век до ден днешен) представителна демокрация. Да, чрез своя вот хората определят коя партия колко гласа ще получи, но това е косвен контрол, контрол от второ ниво, квази-контрол, защото той само в много малка степен определя живота на партиите. Както всеки природен организъм, нуждаещ се от слънчева светлина, въздух, вода и т.н. за своето съществуване, така и обществените организми, в случая политическите партии, се нуждаят от необходими условия и ресурси, за да станат и да бъдат част от политическата система. Необходимото условие е държавното управление да не е авторитарно или диктатура, а необходимите ресурси се свеждат до хората (кадрите), съставляващи основното партийно ядро, и най-вече до парите, без каквито партиите не могат да съществуват. И тук ще завърша този абзац (по-нататък ще се дообоснова) с назоваването на прекия контрол, контролът от първо ниво, който демосът може да упражнява върху живота на партиите и чрез който се превръща в основен политически субект: финансирането на политическите партии. Чрез своя вот ние упражняваме само косвено въздействие върху живота на партиите, а чрез тяхното финансиране от нас ние пряко определяме дали една партия ще съществува или не, защото без паричен ресурс партиите умират.
Сега малко по-конкретно как стоят нещата на практика и как би трябвало да бъдат, за да имаме демокрация, а не плутокрация или партокрация. Първо трябва добре да проумеем, че не вотът за партиите, а тяхното финансиране е определящо тяхното съществуване – пари за офис, офис оборудване, текущи разходи, заплащане на сътрудници, учредяване и последващ живот в политическото пространство… за всичко това са нужни пари. Второ също добре трябва да се проумее, че за да имаме демокрация (а не плутокрация или партокрация), т.е. „власт на народа“, парите за партиите трябва да идват директно от индивидуален, лимитиран (да кажем от 1 до 20 лв.) месечен членски внос, а не както е сега – уж от членски внос, а всъщност от дарения и от държавния бюджет, съгласно закона за политическите партии, гласуван от самите тях! Тоест първостепенно по важност за една партия е „гласуването“ чрез членски внос: има пари, има партия, няма пари, няма партия. Гласуването на избори за една партия е второстепенно по важност. То определя кои партии ще влезнат в НС, но то е второстепенно по важност, защото преди този „вторичен“ (бих го нарекъл оценъчен) вот ние вече трябва да сме направили своя „първичен“ (животоопределящ за партията) вот или избор. За да се стигне до вторичен вот, партиите вече трябва да са част от политическото пространство, което би било възможно, само ако тях ги има, а тях може да ги има само вследствие от нашия членски внос. Мисля, че стана ясно 😉
Сега… как стои въпросът с партиите. Партиите са се появили, защото пряката (Атинската) демокрация на практика е невъзможна. Не е възможно да се стигне до консенсусно решение как да се управлява държавата (или полисът в Древна Атина), ако във вземането на решения участват всички, имащи право на глас. Затова се е стигнало до заключението, че имащите право на глас делегират своя глас на избрани от тях политически субекти – хора, организирани в партии – които да ги представляват в законодателната и изпълнителната власт. Така след дълги години монархическо управление и след конституирането на съвременните нации на сцената след 18-ти век се появява представителната демокрация. И тук идва кардиналният въпрос доколко тя е демокрация и кого представлява тя. Назована е „демокрация“, но властта само номинално е в ръцете на „демоса“ и е представителна, но не представлява „демоса“, а този, който дава живот на политическите субекти (партиите) – частният капитал (какъвто почти без изключение е случаят в така наречените „развити“ или „стари“ демокрации). Да, сега не само у нас, но и в редица други страни партиите преобладаващо (имайки предвид, че сумата, събрана от индивидуален членски внос е много малка част от необходимите за съществуването на партиите финансови средства) се финансират от държавния бюджет и донякъде от частни дарения като пропорцията между субсидия и дарения е различна в различните страни. По същество тази схема за финансиране на политическите партии няма нищо общо с демокрацията, защото маргинализира „демоса“, буквално го изважда от списъка на факторите, от които зависи съществуването на партиите. И затова тя е крайъгълният камък на измамата, наречена „представителна демокрация“. Дотук се е стигнало, защото, първо, политическите партии от малки групи от скромни съмишленици-ентусиасти са се превърнали в раздути бюрократични структури, гълтащи огромни средства, второ, самото раждане и последващо съществуване на партиите са превърнати в едно ненужно скъпо начинание и, трето, вероятно и самият „демос“, т.е. хората някакси неохотно са склонни да плащат членски внос, защото исторически погледнато те винаги са били лъгани от тези, комуто са делегирали своето доверие или пари.
Написаното дотук трябва да се разбира като анонс за продължаване на размисъла относно реформата на политическата система, която обсъждах в последните (отпреди 5 години 😉 ) ми постинги в този блог. Считам за уместно този размисъл да продължи, защото случващото се в родната ни политическа система през последните години е повече от тревожно. Освен това гореописаното е валидно за политическата система такава, каквато тя е установена в болшинството страни по света, но нас ще ни интересува как да подредим нашата собствена къщичка, т.е. как да се реформира политическата система у нас така, че тя да почне да работи за хората, а не за самата себе си и за скритите зад нея нейни спонсори.
В постинга ми от 05.06.2018 г., озаглавен „Реформата без която не може…“, съм маркирал основното, което тогава съм счел за определящо в реформата на политическата система. Сега ще огледам още веднъж този текст, ще го изчистя от ненужното, ще дооформя това, което считам за важно в него и ще го дообогатя с идеи и предложения… Накратко, ще се опитам да му придам формата на програма, каквато би трябвало да издигне една нова партия, от каквато страната ни болезнено се нуждае. Да, ако се остане единствено на нивото на написаното и казаното, то това би имало единствено пропедевтичен, образователен ефект, а за да се осъществи реформа на политическата система, нейните поддръжници трябва да влезнат в НС – там се коват законите и само там на практика могат да се реализират важни за страната и хората реформи. Но това не зависи от мен, а от тези от вас, които биха подкрепили едно такова начинание. Знам, че това граничи с утопичното, но съм длъжен да опитам.
Няколко важни начални уточнения:
1) Нямам амбиции за политически и управленски постове. Институционалната власт не ме опиянява, дори ми е напълно чужда. Освен това отскоро съм пенсионер и очевидно други, по-млади, ще трябва да се превърнат във водещи фигури на едно такова ново политическо движение.
2) Аз ще съм единствено идейният двигател, който би могъл (с неизбежната помощ на други съмишленици) да задвижи това начинание.
3) Надявам се тази моя програма да се превърни в общо дело, т.е. да бъде обсъдена и доработена от запозналите се с нея.
4) Нямам скрити помисли да „усвоявам“ нечии пари (а такива ще са нужни както за създаването на добър сайт, където тази програма да бъде качена и да стане достояние на широк кръг от хора, така и, ако въобще се стигне до това, за учредяване на партия и последващо нейно функциониране), тъй като идеята е всеки приход и разход да бъдат сканирани и публично оповестявани.
Знам, че много работа и не малко време (както и някакви пари, но за това ще стане дума в самата програма) ще са необходими за реализацията на един такъв проект, но състоянието днес на политическата система у нас е такова, че се чувствам длъжен да предприема – засега поне като изготвянето на идеен проект – нещо за нейното радикално реформиране.
И накрая да уточня, че няма да се занимавам със злободневие, вадене на нечии кирливи ризи, далавери и прочие, с каквото медията и без това изобилства, тъй като е пределно ясно, че себеуреждането и краденето на обществени пари са се превърнали в нещо като национален спорт, систематично упражняван от нашите „политици“ и „държавници“ от най-ниското до най-високото ниво на политико-управленската йерархия. И затова една радикална реформа на политическата система е жизнено важна за страната и нейните граждани.
Засега е това.
vladostoy 