Няма да правя политологически анализ на една от най-големите, може би, лъжи в съвременния свят, а именно че живеем в демократични общества. Тоест, няма да се аргументирам защо живеем в условията на партокрация, а демокрацията е мит. Само ще кажа, че формата, в която днес демокрацията съществува, представителната демокрация, прокламира „демоса“ като суверен на властта само номинално, докато фактическият суверен на властта е Партията[1], конгломератът от всички политически партии, които – от една страна – са фундамент на политическата система, а от друга – по силата на своя същностен, а не декларативен, генезис имат за своя първостепенна цел участието във властта.
Тук искам по-скоро да предложа няколко идеи за реформа на политическата система, която е изградена, най-общо казано, от четири под-системи: партийната система, институционалната система, съдебната система и административната система[2]. Засега предлагам само няколко (фрагментарни за момента) идеи за реформа на партийната система (политическите партии) и институционалната система (институционални норми и механизми, регламентиращи функционирането на политическата система), което би допринесло партокрацията да придобие що-годе формата на демокрация.
Защо реформата на всички реформи е реформата на политическата система?
Защото в днешните общества политическата система е основната детерминанта, която определя начина, по който функционира държавата и степента, в която гражданите имат достъп до управлението на държавата. От нея зависи как точно работят всички други под-системи на обществения организъм – финанси, сигурност, съд и прокуратура, здравеопазване, образование и т.н. Казано по друг начин, всяка една под-система на обществения организъм функционира съгласно правилата и нормите, които е създала политическата система. Това е така, защото именно политическата система в лицето на политическите партии е тази, която приема законите (и Конституцията), правилниците, решенията, постановленията, определящи функционирането на обществените подсистеми, плюс че тя има правомощието да назначава една съществена част от ръководните кадри във всяка една от тях.
В този смисъл искам да изкажа несъгласието си с широко прокламираната мантра, че днес у нас най-важната реформа, която може да обърне развитието на държавата и на обществото към по-добро е реформата на съдебната система. Това е една приспивна песен за наивници, имаща за цел да отклони вниманието на хората от всетая светих на властта: политическата система. Как ще промениш съдебната система, ако нямаш контрол върху 1) мнозинството в Парламента, който гласува Конституцията, Закона за съдебната власт, част от членовете на ВСС и членовете на Инспектората към ВСС и 2) правителството, което назначава министъра на правосъдието? Приказки за наивници.
Причините за необходимост от реформа на политическата система са очевидни и тук ще посоча само някои от тях.
1) Отдавна преставителната демокрация на практика не представя интереса на народа (на „демоса“) и затова болшинството граждани са се отдръпнали от партиите. Като следствие от това отдръпване партиите не могат да акумулират членски внос и най-безочливо са си гласували държавна субсидия (в България размерът на тази държавна субсидия е направо скандален). Тоест, това не са партии на гражданите, а държавни партии, издържани от държавния бюджет. Не са един и два примерите, когато партии се създават само, за да получат (у нас, ако са получили на парламентарни избори повече от 1% от подадените гласове) държавна субсидия, която по принцип се усвоява за лични нужди от партийната върхушка. Това дискредитира принципа на представителността, който би трябвало да е първопричината за появата на партиите, и днес твърде малък процент от хората все още имат някакво доверие към тях.
2) Общоизвестно е, че по своята същност политическата партия не може да бъде демократична, защото нейният генeзис е базиран върху принципа на олигархичността, който се изразява в това, че всяка партия е агрегат от управляващо малцинство (партийни гаулайтери) и управлявано мнозинство (партийни функционери, членове и симпатизанти), произвеждащ неизбежно една бюрокрация от „професионални“ апаратчици, които по своята природа са изпълнители, а не политици. Бюрокрацията като тип организация поражда господство на избраните над избиращите, на делегатите над делегиращите, на мандатоносителите над мандатодателите. Бюрократизацията на партиите обяснява свръхпредставеността в техните среди на определени социални категории (хора с професии, които предполагат не производство на идеи, а следване на вече изработени правила, нормативи, процедури – юристи, икономисти…), на себеподобни (функционери, апаратчици, чиновници) и на „наши“ хора (непотизъм, шуробадженачество), които най-често нямат нищо общо нито с производството на идеи, нито с производството на реален продукт.
3) Проблемът с упадъка на партиите е заложен в самата им природа: партията е синоним на единомислието, а единомислието е синоним на тоталитарно мислене. Единомислието ражда „партизанско“ поведение: както принадлежността към определено вероизповедание предполага поведение, подчинено на догмàта на вярата, така и принадлежността към определена партия редуцира свободната воля до единодействие (когато заемането на позиция или вземането на решение се изчерпват със „за“ или „против“). Тази подмяна на политическото (мислене) с партийното (единомислие) по принцип мутира в съставителство на тривиални и много подобни една на друга политически програми и „идейни“ платформи. За да се прикрие гузният факт, че партиите не представят ничий друг интерес, освен своя собствен, те болезнено се стремят да бъдат в режим на постоянно публично говорене (именно говорене, а не действие) как и колко са загрижени за интересите на гражданите. На практика това се изразява в преекспониран стремеж към комуникация чрез медиите: най-често повърхностна и фрагментарна (плътно придържане към дневния ред и „философията“ на медиите, които като правило издигат в култ мимолетното, защото утре днешното събитие за тях вече не е актуално), банални и скучни изявления, изобилие от политкоректни клишета, коментари на чужди мнения и действия, постоянно съотнасяне към пулса на социалните мрежи. Поради всичко това интелектуалецът в чистия смисъл на думата по презумпция не може да намери своето място в партийния актив. Същевременно медийното говорене на партийните активисти става жертва на посредствеността. Респективно посредствеността на политическата класа е следствие от факта, че тя вече не привлича в себе си качествен човешки материал. Хората с качества и със способности се ориентират към други професии, които имат по-висок социален престиж.
4) Позиционирането на политическите партии в политическото пространство е квази-идеологическо, защото партиите се легитимират пред обществото по-често чрез отношението им (близост или противопоставяне) към друг (външен или вътрешен) политически субект, отколкото чрез принадлежността им към някаква тяхна собствена или вече утвърдена традиционна идеологическа платформа, което още веднъж е потвърждение на констатацията, че става дума за груба и нечестна подмяна на политическото с партийното.
Какво и как трябва да се реформира[3]
(това са само някои предложения, които трябва да бъдат дообмислени; очевидно и други предложения ще допринесат за реформата на политическата система)
І. Партийната система (политическите партии)
Реформиране чрез Закона за политическите партии на партийната система посредством 1) създаването на ясен, недвусмислен критерий за работата на партиите, който да отчита реално свършеното (по отношение на обещаното) от тях и 2) законова регламентация на тяхното основно задължение (към обществото, към гражданите, към избирателите): изпълнение на поетите ангажименти (обещания).
1) Създаване на два регистъра – „регистър на обещанията“ и „регистър на изпълнените обещания“. Всяка партия на своя сайт трябва текущо да поддържа тези два регистъра. Отделно трябва да има един общонационален сайт на всички регистрирани в съда партии, който автоматично да качва (партиите ще са длъжни ежеседмично да изпращат актуализацията на тези свои два регистъра) тези два регистъра на всяка една партия поотделно с цел хората да имат нагледна сравнителна информация кои партии как и доколко спазват своите обещания.
Единствен критерий за изпълнение на дадено обещание е: а) внасяне (обсъждане и гласуване, ако партията е парламентарно представена) в комисиите на НС на нов или на промяна в съществуващ закон, б) внасяне в съответното ведомство на нов или на промяна в съществуващ Правилник за приложение на даден закон и в) внасяне в МС или в президентството на нов или на промяна в съществуващ акт (решение, постановление) на правителството или на президента.
Срещи, разговори, дискусии, обсъждания, кръгли маси и други експертни и академични публични изяви са само стъпки, подготвителна работа за изпълнението на дадено обещание и сами по себе си не са критерий за свършена работа. Този критерий е свързан с обещания, визиращи работата на парламента, на правителството и на местната власт. (Изпълнението на обещанията на евродепутатите и на президента трябва да се оценява по сходен критерий, който допълнително трябва да се прецизира.)
2) Ако в срок от 2 години след даден избор (за Парламент или за местна власт) дадена партия не е изпълнила (или не е предприела конкретни стъпки) повече от 50% от своите обещания, то тази партия по закон трябва да се отстранява от участие в следващия избор. Ако това се повтори (при следващо участие в избори), партията по закон трябва да се отстранява от участие в следващите два избора. Ако се потрети – по закон на тази партия се отнема съдебната регистрация.
3) Намаляване на партийната субсидия от 11 на (примерно) 4 лв. на глас за всяка партия, събрала на последните парламентарни избори поне (примерно) 30000 гласа.
4) Създаване на лесна от практическа гледна точка възможност гражданите да плащат членски внос на предпочетената от тях партия. Това могат да бъдат устройства от типа на ПОС терминалите, по един за (да кажем) 5000 души от имащите право на глас. Членският внос трябва да бъде регламентиран в размер на (примерно) „от 1 до 10“ лева месечно и да бъде плащан не непременно ежемесечно, а когато гражданинът има физическата, времева и финансова възможност за това.
ІІ. Институционалната система (институционални норми и механизми, регламентиращи функционирането на политическата система)
Реформиране чрез промяна в законите и Правилниците към тях на институционалните норми и механизми, регламентиращи функционирането на политическата система.
1) Промяна на избирателната система: въвежда се мажоритарна избирателна система в два тура. Добре е това да е свързано с промяна на административно-териториалното деление на страната: 120 общини (областите се премахват), 120 депутати. Отделно всеки депутат да има свой „кабинет“: юридически сътрудник (със заплата равна на депутатската) и „технически“ сътрудник. Целесъобразно е към бюджета на депутатския кабинет да се добавя сума от (да кажем) 5000 лв. годишно за заплащане (по законово регламентиран начин) на извън-юридически експертни консултации.
2) Промяна в Избирателния кодекс: активна регистрация на избирателите; районни преброителни центрове; електронно/машинно гласуване; криминализиране на купуването и продаването на гласове и на фалшифицирането на изборните документи, съчетано с чувствително завишаване на наказателната санкция; въвеждане на образователен ценз за гласоподавателите – завършено средно (или минимум основно) образование.
3) Промени в Правилника на НС (не са една или две; например да отпадне възможността водеща комисия да гласува законопроект 24 часа след като той е внесен в нея за обсъждане).
4) Промени по отношение на поетите от Правителството ангажименти: 2 седмици след избирането му правителството представя (за гласуване от НС) своя управленска програма (задачи и срокове за тяхното изпълнение); текущ 6-месечен отчет на правителството пред парламента; при неизпълнение от страна на правителството на повече от 50% от гласуваната от НС негова управленска програма в продължение на 3 последователни шестмесечия (3 поредни отчета) НС автоматично пристъпва към избор (в срок от един месец) на ново правителството.
5) Промяна в статута на общинските съветници и намаляване на броя им наполовина (чрез промени в Закона за местното самоуправление и местната администрация в посока да изпълняват функцията единствено на местен парламент, без управленски пълномощия).
6) В изборите за местна власт участват само хора, които или имат постоянна (минимум от две години) регистрация в съответното населено място, или плащат (минимум от две години) данъци в съответната община – или и двете, или едно от двете.
––––––––––––––-
Допълнителни съображения относно необходимостта от реформа на политическата система
Симптомите на болестта са следните:
1) Общественият интерес е подчинен на личния интерес или, казано по друг начин, политическото е подчинено на партийното;
2) Политиците преобладаващо коментират проблеми и събития без собствено политическо значение, а дебатите им протичат в руслото на един зле режисиран от медиите конформизъм. Тоест, като правило политиците празнодумстват. Идеологията е дегизировка (красива целофанова обвивка на безвкусен бонбон, вкусна стръв за безпаметни лапни-шарани), а не необходима предпоставка на политическата практика;
3) Налице са: а) не идеологическо, а партийно позициониране в политическото пространство, б) не сблъсък на идеи, а партийни боричкания около идеологически нееднозначни позиции, в) залогът на политическата практика не е една идея да победи друга идея, а една партия да победи друга партия;
4) Идеите и идеологиите са театрален декор, на фона на който се разиграва една собствено партийна пиеса.
Какво може да се каже за днешната политическа система в България?
Позиционирането на българските политически партии в политическото пространство е квази-идеологическо, защото те по-скоро се легитимират чрез отношението им (близост или противопоставяне) към друг (външен или вътрешен) политически субект, отколкото чрез принадлежността им към някаква своя собствена или вече утвърдена традиционна идеологическа традиция.
Болшинството български граждани се отдръпнаха от партиите (затова днес тяхното финансиране не зависи от членски внос, а от държавна субсидия). По същество партиите са дискредитирани: днес един твърде малък процент от българите все още им имат доверие (симптоматично е, че много рядко се поръчват социологически изследвания, които да покажат какъв точно е този процент).
Българските политически партии са в упадък. Техният генезис е квази-идеен, защото хромозомата на тяхната ДНК е груповостта (този недъг, впрочем, е родилен белег на партийността сама по себе си, защото – както е известно – партиите се стремят да събират, докато идеите разделят). Квази-идейността е отрицание на идеологията и затова тя по принцип мутира в съставителство на „експертни“ политически програми и във фетишизация на медийното (пре)експониране.
Партии у нас са се превърнали в „машини за производство на колективни страсти“.
ПРИЛОЖЕНИЕ 1
1) Най-общо казано политическата система се състои от елементи и отношения.
2) Политическа система наричаме организираната съвкупност от: политически институции (държавен апарат, правителствени агенции, министерства, общини), политически актьори (партии, политици, граждани, синдикати, НПО), политическите идеи и норми (идеологии, доктрини, закони, правила) и политическите отношения (управляващи-управлявани, държава-общество, международни отношения).
3) Обществото се състои от: политическа система, икономическа система, културна система.
От своя страна политическата система се състои от: партийната система, институционалната система, съдебната система и административната система.
4) Функции на политическата система: политическа социализация и легитимиране на политическия ред.
Метафункции на политическата система: хомогенизация (запазване на цялостта) на социалната общност и хармонизация с външната среда (икономическа система, културна система, международни отношения).
5) Политическият режим (формата на държавно управление) е функция на политическата система. Типологично (по Аристотел) политическите режими биват управление на малцинството (аристокрация, олигархия, плутокрация) и управление на мнозинството (полития, охлокрация, демокрация). Днешната най-разпространена форма на държавно управление, „представителната демокрация“, претендира да се характеризира с власт на мнозинството, с политическо представителство и с върховенство на правото (което има за неизбежно нежелано следствие маргинализирането на политическото за сметка на юридическото).
6) Любопитен момент, който се нуждае от по-задълбочено осмисляне, е формата на представителност в Атинската демокрация, а именно: селекцията на управляващите е ставала чрез жребий.
ПРИЛОЖЕНИЕ 2
Какво в политическото пространство (система) би трябвало да се реформира.
- Партиите.
а) Идентичност на партиите: идеология, програми, партиен актив.
б) Публично присъствие, прозрачност, структура(и).
в) Публичен образ и медии.
г) Избори, послания, кандидати.
д) Коалиционни споразумения.
- Номенклатурните привилегии.
а) Държавни партийни субсидии.
б) Осигуровки на депутати и висши държавни служители (сега се плащат от държавата).
в) Почивни станции.
г) Правителствена болница.
д) Национална служба за охрана.
е) Процентът за година прослужено време („допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит” е минимум 0,6%, според постановление на МС от 2007 г., но може и да е повече – например, за депутатите е 1%, както е разписано в Правилника за организацията и дейността на НС, а в съдебната власт по неофициална информация е 2%.).
ж) Разходване на държавната субсидия без обявяване на обществени поръчки.
з) Наеми, жилища.
- Писането, внасянето, обсъждането и гласуването на закони.
а) Идеология, партийна програма и съответствие на гласуваните закони с тях – мотивировка, отчетност.
б) На сайта на партията трябва да е отразено за всеки кандидат-депутат каква законодателна дейност (защото именно това е негов основен ангажимент по трудова характеристика) ще развива в НС и, отново на сайта на партията, трябва да е налице отчет за изпълнението на поетите законодателни ангажименти.
в) Лична интернет-страница на депутата (и на всички избрани или назначени, заемащи висши позиции във властта).
г) Санкции в случаите на недеклариран лобизъм.
д) В сайта на НС: за всеки внесен и приет закон à кой го е писал (защото презумпцията на парламентаризма е, че депутатите и техните екипи пишат законите; сегашният парламентарен театър – с внасянето и „обсъждането“ на неизвестно от кого писани закони – трябва да бъде преустановен).
[1] Всъщност Партията е квази-реален, фасаден, театрален, ролеви суверен на властта. В своята най-дълбока същност реалният суверен на властта в условията на представителната демокрация – такава, каквато я познаваме от два века насам – е Капиталът, Парите. В този текст този проблем ще се дискутира само в контекста на предлаганите реформи във финансирането на политическите партии.
[2] Виж в края на текста Приложение 1.
[3] В тезисен – но малко по-разширен от представения в текста – вид необходимите реформи в политическата система са изложени в Приложение 2 в края на текста.
vladostoy 